Старобългарско уставно писмо – красивото книжовно-художествено наследство на предците ни

Над 300 милиона души днес пишат на кирилица и, макар че от 1.01.2007 г. азбуката е една от трите официални за Европейския съюз (заедно с латинската и гръцката), малко европейци знаят къде е изворът на това световно богатство и как са изглеждали първите ръкописни кирилски текстове.
Още през втората половина на IX в., когато много народи са тънели в невежество, България е била огнище на оживена книжовна дейност. В културните средища Велики Преслав и Охрид, в Търновската книжовна школа през XIV- XV в.  и по-късно XV-XVIII в.,  в книжовните средища Етрополе, Карлово, Аджар, Куклен, Котел, писари и умели калиграфи майсторски са изписвали  богослужебни книги на старобългарски книжовен език.
В нашия модерен дигитален свят нито един ценител на културната история не може да остане равнодушен пред запазените образци на древните български  книги, изписани на ръка. Днес, за съжаление, най-старите български манускрипти се намират извън пределите на страната ни, но е повод за гордост, че създателите на тази красота са предците ни, творили по нашите земи.
За най-ранния начин на изписване на кирилица свидетелстват малко запазени образци. Единственият съхранен  кирилски ръкопис , по който можем да съдим за столичната преславска книжовна продукция от времето на Златния век, е Супрасълският сборник, X-XI в.

Супрасълски сборник XI в.

 

 

 

Този ранен старобългарски  манускрипт на кирилица е писан в Североизточна България в началото на XI в. върху пергамент и има изключително графично оформяне и изработка, както и важно значение за старобългарската култура като език, стил, писмо, украса и идеология.
 Шрифтът, който е използван тук и в другите най-стари кирилски ръкописи е т. нар. уставно писмо. То е тържествено и украсено. Буквите са почти квадратни, изписани поотделно, симетрични, строги. Думите са подредени прецизно в слят текст, а разстоянията са там, където свършва изречението. Почти не се допуска съкращения на думите. Инициалите – първите букви на абзаца са по-едри и по-красиво изписани в графичен стил.
В повечето старобългарски ръкописи уставът е леко наклонен надясно. Такова изписване виждаме в Енинския апостол (Х-ХІ в.), най-ранният кирилски паметник, който се съхранява у нас.

Енински апостол XIв

 

Написаното е по тогавашния образец —без да бъдат отделяни думите една от друга с делови устав – наклонено надясно архаично квадратно писмо.
Друга особеност на графиката на Енинският апостол е висящото писмо – буквите са горно подравнени по ред.
Използваното мастило е тъмнокафяво за основния текст и киновар/червена боя/ за инициалите. Шрифтът на първата буква на съчинението, абзаца или на отделни пасажи от съчинението обикновено е по-едър, по-красиво изписан. Украсата се обогатява от т.нар. заставки – встъпителен орнамент, който предшества заглавието или се поставя в началото на отделните части на съчинението. В най-старите достигнали до нас български ръкописи от ХІ и ХІІ в. украсата е в геометрично-плетеничен стил и по-рядко с растителни мотиви.
Един от най-разкошните малко по-късни образци на уставно писмо е преписаното през XIV в. четвероевангелие на Иван Александър, известно като Лондонското четвероевангелие. Написано е с т. нар. представително уставно писмо на Търновската книжовна школа и е украсено с 367 многоцветни миниатюри!
старобългарско уставно писмо

Четириевангелие на Иван Александър, 1355-1356г

 

Уставното писмо се използва в България между X и XIV в., но още през ХІІ в. започва да губи симетрията и строгостта, с която се характеризира. Буквите започват да се заоблят. Думите започват да се отделят една от друга. Наблюдават се все повече съкращения, което е породено от нарастващата необходимост от книжовна продукция. Този тип писмо е по-бърз за писане, използва се голямо количество съкращения и затова е по-трудно четим. Започват да се различават почерци, характерни за различните калиграфски школи. Тази преходна форма на писмеността между уставното писмо и бързописа се нарича полууставно писмо.

Октоих ,1492г – богослужебна книга.Търновската книжовна школа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За разлика от устава, който изисква буквите да са големи, тържествени и ръбати, тук те са заоблени и изящни. Калиграфът е бил опитен, уверен и грамотен, писал е четливо и правилно.
Истински разцвет на ръкописната книга по българските земи  илюстрират запазените образци на Етрополската книжовна и калиграфска школа от XVI – XVII в. Това е времето, в което в Етрополския манастир са преписани  голям брой библейски и богослужебни книги, днес разпознаваеми заради красивия калиграфски изискан шрифт, наречен „етрополски полуустав“ и специфичния стил при украсата на ръкописите.

Четириевангелие, Етрополска школа

 

Заставките са богато орнаментирани, достигат понякога половин страница и повече. Често включват изображения- миниатюри. Орнаментиката е в балкански плетеничен стил. Наблюдават се елементи на украса в  тератологичен (т.е. зверинен) стил, както и растителни мотиви.
В етрополската калиграфско-художествена школа широко се е използвал още един способ за украса на ръкописа, който наблюдаваме в заглавията на текста. – везаното писмо, „Вяз“. Този метод на изписване се е прилагал, когато на малко място е било необходимо да се събере повече текст. За целта няколко букви от думата изкусно се вплитат в една фигура. Майсторите на тази техника така умело са свързвали буквите, че погледът е възприемал надписа като един красив рисунък – везба.

 

Вяз, XVIв

Съвременен орнамент с везано писмо

Най-близко до съвременното ръкописно писмо е бързописът. При него с едно полагане  се изписва цялата буква. Характеризира се с много висящи части на буквите. Възниква  още през XIII век, а през XIV век вече се среща навсякъде в България. На него обаче са се пишели преди всичко обяснителни бележки към основния текст и не е бил предназначен за официалните книги.

Бързопис. XVIв

Като се съди по изключителната красота на старите ръкописни книги, писарите – калиграфи са били обучавани още от най-ранно детство. В манастирите – първите средища на знанието, послушниците са усвоявали църковно пеене, четене и краснопис. Преписването на библейски текстове и богослужебни книги е било считано за дело богоугодно. Калиграфите са се стремяли да възпроизведат текста точно, внимателно, красиво и без грешки.
Вероятно отдаването на това дело е изисквало не само майсторска техника, но и търпение, вглъбяване, съзерцателност, вяра…
Днес забързаното време почти ни е лишило от умението да изписваме текстове красиво на ръка. Калиграфията се е превърнала  в художествено майсторство, постижимо за малцина. Може би точно заради това традициите на нашите древни калиграфски школи трябва да бъдат съхранени.

Съвременно приложение на старобългарското уставно писмо – автор: Антоанета Кисьова-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източници
Етрополската калиграфско-художествена школа, Боряна Христова, Елисавета Мусакова, изд. Борина 2010г
Българската писменост – европейски феномен, колектив, изд. Борина 2008г
http://www-it.fmi.uni-sofia.bg
https://bulgarianhistory.org
http://csup.ilit.bas.bg
http://www.daskalo.com
https://www.wikipedia.org

 

Курс „Калиграфия“

Posted in Блог and tagged , , , , , , , , , , , , .

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *